СЪЩНОСТ, ФОРМИРАНЕ И РАЗВИТИЕ НА МЕЖДУНАРОДНАТА ФИНАНСОВА СИСТЕМА

1. Същност на международната финансова система

А. Международните финанси като система - в частност, можем да разглеждаме глобалните финанси като движение на парични потоци и капитали между отделните страни посредством механизмите на финансовите пазари. 
Елементи (подсистеми) на глобалната финансова система са международните финансови институции (МВФ, Световната банка), отделните национални финансови системи, големите транснационални финансови и не-финансови корпорации, централните банки и правителствата на отделните национални държави, както и институциите на различните интеграционни общности (Комисията на ЕС, ЕЦБ и др.). 
Самите подсистеми, например националните (финансови)  икономики, също представляват сложни системи, съставени от елементи (потребители, инвеститори, посредници, финансови институции, правителство, банки, местни власти и др.). Някои от елементите (транснационалните компании, централните банки и др.) могат да участват едновременно на национално и глобално равнище.

Б. Възможни са два подхода към финансите, финансовите пазари и международните финансови пазари, в частност:

Първият може да се дефинира като аналитично-индуктивен и се характеризира с въвеждане на основните финансови инструменти и понятия (риск, ликвидност, доходност и т.н.), като постепенно се изграждат конструкциите на финансовите пазари, финансово-кредитните институции, вторичните и деривативни пазари финансови пазари, международните финансови институции и глобализацията на световната финансова система са взаимносвързани етапи и нива на организация и функциониране на МЕЖДУНАРОДНАТА ФИНАНСОВА СИСТЕМА.

Възможен е и обратният (дедуктивен) подход. При него парично-финансовите отношения се разглеждат като единна система, а отделните компоненти на системата се извеждат от цялото. 

Дедуктивният вариант има съществени предимства при анализа на международните финансови пазари, по две основни причини.

1. Първо, дедуктивният подход - позволява да се открои по-добре ролята и спецификата на международните финанси, респективно на международните финансови пазари.

2. Второ, системен подход - в условията на глобализация и нарастване значението на концепцията за устойчивото развитие (т. е. икономическо развитие, отчитащо екологичните ограничения), именно системният подход дава по-добра възможност за изясняване същността и закономерностите в областта на международните финанси.

Системният подход, в т. ч. в областта на финансите, предполага отказ от т. нар. редукционизъм, т.е. от идеята, че системата може да бъде обяснена непосредствено и единствено чрез свойствата на отделните елементи. Обратното, системният подход предполага появата на нови зависимости и закономерности, характерни за сложните йерархични и хетерархични (структури с преплитане на вертикални и хоризонтални връзки) системи. 

Движението от общото към частното (т. нар. холизъм), лесно може да бъде проследен при формирането на Бретън - Уудската валутна система и нейните по-нататъшни трансформации, независимо от това, че международните финанси придобиват системни характеристики още през 17-ти век. Целта на Бретън - Уудската система са заместването на господстващото по времето на Втората световна война и преди нея двустранно (клирингово) балансиране на международните плащания, с механизъм на многостранно балансиране и свободна обратимост на националните валути. Изискванията на системата (свободна обратимост, премахване на валутния контрол, свободно движение на капитали, либерализиране на международния стокообмен, регулиране на валутните курсове, подкрепа на платежните баланси, „условност” на заемите на МВФ и т. н.), детерминират поведението на отделните участници (елементи) на системата, а не обратното[1]. При това, тъй като става въпрос за съзнателно и целенасочено създадена система (artificial system), то системността се налага като набор от задължителни изисквания, които страните-участнички и отделните икономически агенти, следва да изпълняват. Този подход се запазва и до сега за страните-членки на МВФ. Същият принцип беше приложен и при въвеждането на еврото и създаването на еврозоната.

Това не означава, разбира се, че международната финансова система може да се развива единствено чрез публично-правни договорености от типа на Бретън - Уудската система. Възможно е формирането на „спонтанен” ред чрез преки договорености между частните финансови институции, пример за което е възникването на евровалутните пазари.

Класически пример за системен подход в областта на финансите е и основният модел, върху който се изгражда съвременната финансови теория, а именно моделът за ценообразуване на капиталовите активи (МЦКА или Capital Assets Pricing Model - CAPM). В рамките на този модел основна характеристика на котировките на финансовите инструменти е т. нар. бета-коефициент, отразяваща чувствителността на съответния актив към системния риск. При това самият системен риск е нещо, което по принцип не зависи от индивидуалният риск на отделните ценни книжа и не може да бъде изведен от него. С други думи, системният риск има „емерджентен” характер, а котировките на елементите (финансовите инструменти), се определят посредством връзка си със системата като цяло, т.е. финансовата система не може да бъде „редуцирана” до отделните елементи.

2. История на международната валутно-финансова система

А. Антична епоха (8 в. пр. н.е. - 4 в. сл. Хр.) - паричната и финансова история започват на този етап на процеса на развитие на обмена и разделението на труда, когато се оказва необходимо обособяването на специални стоки, поемащи върху себе си функцията на разменно средство и средство за натрупване. Приема се, че стоките, изпълняващи парични функции, следва да отговарят на някои естествени изисквания - да бъдат трайни, лесно делими, да бъдат относително редки и скъпи, да бъдат хомогенни (т. е. да няма разлика между различните единици на приетата за мащаб на цените стока) и лесно преносими. Постепенно като основна стока, отговаряща в най-голяма степен на тези изисквания, се налага златото. 

Счита се, че първите златни монети са се появили в държавата Лидия (Югоизточна Мала Азия), около 700 г. преди новата ера. Парични функции обаче изпълняват и други метали (сребро, мед). През античния период, функциите на парите постепенно надхвърлят ролята на средство за обръщение и натрупване. Развиват се такива важни стопански дейности, като търговско кредитиране[2], финансиране на държавни дългове (свързани като правило с воденето на войни), плащането на данъци в парична форма, изплащане на репарации и др. 

По времето на Пелопонеската война (430-400 преди новата ера), държавите от Атинския военен съюз дори обединяват своите държавни съкровища с оглед покриване на разходите по военните действия. 

Походите на Александър Велики (336 - 323 преди новата ера) също допринасят за разширяване сферата на паричните отнoшения - златните запаси на Персия са заграбени и използвани за финансиране на военните кампании, което увеличава парите в обръщение и стимулира търговията и производството.

Principal Roman trade routes, internal and external in 180 AD

Основното нововъведение на Римската империя е стандартизирането на монетната система и преминаването на данъчната система от натурална към парична форма. За Римската империя е характерно непрекъснато намаляване на съдържанието на благородни метали в монетите, което води до хронична инфлация. Император Константин Велики (306-337 г.) решава проблема чрез въвеждане на стабилна златна монета (Solidus), която по-късно е наследена от Византия.

Б. Средновековие (6 - 15 в) - За ранното средновековие е характерно натурализиране на стокообмена и фрагментиране на паричната емисия, която се превръща в право на крупните феодали, т. е. сеньори (господари), от където произлиза терминът сеньораж или доход на владетеля от паричната емисия. Свои монети, в частност, секат и царете от Второто българско царство.

Международната търговия през средновековието се обслужва предимно от монетите на водещите в търговско и военно-политическо отношение страни. Монетите, сечени от Византийската империя, са пример за изключителна по своята продължителност (около 800 г.) стабилност на златното съдържание и покупателната сила.

Междувременно в Далечния Изток Китай (девети век), за пръв път пуска в обръщение книжни пари, поради недостиг на метал. По-късно, през 11-ти век, в Китай вече функционират частни банки, емитиращи банкноти.

В Европа, с упадъка на Византия международната търговия и финанси се обслужват последователно от паричните единици на Генуа[3] и Венеция. Наред с тези търговски градове-държави, постепенно нараства ролята на търговския обмен между Фландрия и Северна Германия, появяват се нови независими градове, центрове на търговията и занаятите.

Венеция е център на търговията в Средиземноморието през XV в. 

Разширяващият се търговски обмен в централна и южна Европа за пръв път поставя въпроса за изясняване същността на такива понятия като цена, кредит и лихва. Според средновековните схоласти, справедлива цена (justum pretium) e или цената, определена на пазара чрез споразумение (communis opinio) между купувачите и продавачите, или цената, фиксирана от законна публична институция. Кредитът и лихвата, начислявана върху паричните заеми се заклеймяват[4], но практическите ограничения са такива, че не пречат на разрастването на кредитирането[5].

Ханзата е обединение на независими градове в Северна Европа, което е в апогея си
 през XIII - XV в

Никол Оресм, най-големият икономически мислител през средновековието, публикува (1355 г.) своя основен труд в областта на парите (De Origine Natura Jura et Mutationibus Monetarum), в която твърди, че количеството пари в обръщение определя цената на паричната единица.

Търсене на път към Индия - по-късно, мюсюлманските нашествия прекъсват нормалните търговски пътища, свързващи Европа с Индия и Китай (т. нар. път на коприната). Неуспехът на кръстоносните походи и падането на Византия (1453 г.) под ударите на Османската империя, още повече усложняват икономическото положение на Европа. Тъй като европейските търговци трябва да плащат високи цени за вноса от Изтока, а европейската продукция е недостатъчно конкурентноспособна, Европа като цяло реализира търговски дефицит с останалия свят, което води до изтичане на злато и недостиг на финансови средства за обслужване на вътрешния търговския оборот. Това поставя началото на опитите за търсене на алтернативен път към Индия, както и на източници на злато за обслужване на търговията и кредита. Резултат от тези опити са великите географски открития и постепенното формиране на съвременната пазарна икономика, базирана върху парите и натрупването на капитал. Откриването на нос Добра Надежда от Бартоломео Диас (1485 г.), на морския път до Индия от Васко да Гама (1498 г.), на Северна Америка от Христофор Колумб (1492 г.) и на Бразилия от Кабрал (1500 г.), поставя началото на принципно нов период в икономическата и финансовата история на Европа и света.

Епохата на Великите географски открития през XVI - XVII в

В. Епохата на новото време (16 - 18 в.) и формиране на международната финансова система 

Революция на цените - разширяването на международната търговия и притока на злато от Новия свят довеждат до т. нар. ценова революция (т. е. значително и продължително нарастване на цените) в Европа[6] (1540-1640 г.). Освен с притока на огромно количество злато от испанските колонии в Америка, инфлацията се обяснява и с нарастването на населението и вътрешното търсене[7], при относителна стагнация на производството.

През XVI - XVII в Холандия е основна морска и търговска сила

Нарастването на цените е една от причините за икономическия подем в Европа. Необходимостта от финансиране на значителни икономически усилия, свързани с огромен риск, например усвояването на колониите в Индия, Африка, Далечния Изток и Америка, налага създаването на мощни акционерни компании[8], от една страна, и развитието на финансовото посредничество (банковия сектор), от друга. През 1600 г. е създадена Лондонската Източноиндийска компания, а през 1602 г. - Холандската източноиндийска компания. 

Тези две компании се конкурират при вноса на подправки от Индия, като един от резултатите е изтичането на значителни количества злато от Европа към Далечния Изток. През 1621 г. е създадена Холандската западноиндийска компания, с което се поставя началото на английско-холандското съперничество в Новия свят.

East India House, London, painted byThomas Malton in c.1800

Икономическото развитие на Европа в края на шестнадесети и началото на седемнадесети век откроява два фактора - връзката между количеството пари в обръщение, ценовото равнище и деловата активност, от една страна и връзката между вътрешното парично обръщение и състоянието на платежния баланс, от друга. За пръв път изчисления за платежния баланс са направени в Англия, през 1615 г. от сър Лионел Кранфийлд и мистър Волстелхолм, по сведения на бележития английски философ Франсис Бейкън. Първият запазен до наши дни платежен баланс (Circle of Commerce) е съставен през 1621 г. от Едуард Миселден, който въвежда и термина „търговски баланс”. Според него, изтичането на злато от дадена страна е без значение, ако търговията е балансирана, тъй като би трябвало да се очаква обратен приток на злато.

Седемнадесети век поставя началото на развитието на банковата система в съвременния смисъл на това понятие. 

Банковото посредничество е част от процеса на разделение на труда и неговата поява означава, че професионалното управление на кредитния риск постепенно се налага като но-ефективен инструмент за финансиране от прякото търговско кредитиране и традиционното лихварство. Израз на факта, че кредитирането се превръща в необходима стопанска дейност, а не в силно рискова операция, предполагаща огромни премии за риск, е борбата с лихварството и дискусиите за лихвения процент. В резултат на това, през 1621 г., във Великобритания е приет закон срещу лихварството, като максималният легален лихвен процент е фиксиран на 8% годишно. Естествено, толкова ниски лихви са могли да предложат само ефективно функциониращи кредитни институции, т. е. банките.

Първите банкови институции възникват в Италия, но по-значително развитие банковото дело получава в Холандия, Англия, Северна и Централна Европа. През 1609 г. е създадена Амстердамската банка, през същата година е основана и публичната банка на Барселона. Следват Миделбургската банка (1616 г.), Хамбургската жиробанка (1619 г.), Нюрембургската банка (1621 г.) и др.

По малко по-различен път се развива банковото дело в Англия. Английските търговци със златни монети (goldsmiths) или по-точно сарафи, специализирани в размяната на златни монети, сечени в различни държави, постепенно започват да приемат депозити в злато и други ценности, като за целта издават разписки (notes). Тези разписки се използват не само за получаване на депозираното злато, но се налагат и като доказателство за платежоспособност и разплащателно средство. Лондонските сарафи трансформират натрупаните златни депозити в ресурс за предоставяне на кредити, както под формата на даване на заем на златни монети, така и на емисия на банкноти. От 1660  г. банкнотите на английските сарафи се превръщат в общоприето разплащателно средство, а самите сарафи се трансформират в банкери (финансови посредници).

Златото е основно разплащателно средство в международната търговия, с изключение на Китай, където официално действа сребърния стандарт. Китай става силно зависим от вноса на сребро от Новия свят поради неблагоприятния си търговски баланс. За разлика от Европа обаче, Китай забавя икономическото си развитие, вследствие господството на бюрократизирани монархични структури (династията Мин). В Холандия и Англия, подобни проблеми са решени чрез т. нар. буржоазни революции.

В областта на вътрешното парично обръщение се развиват няколко паралелни процеса.

1. Първо, заместване на златото като средство за обръщение с по-евтини медни и сребърни монети. Появяват се и чековете[9], като платежно средство, наред с банкнотите, емитирани от частните банки. Към края на 17-ти век (1698 г.), вече над половината от парите в обръщение в Англия са банкноти, менителници и чекове.

2. Второ, механизиране на производството на монети, което ги прави по-лесни за производство и по-трудни за фалшификация.  През 1645 г. Франция въвежда евтина и напълно механизирана технология за производство на монети, която замества идващата от античността техника на сечене. Новата технология предизвиква революция в монетното дело.

3. Трето, средновековната практика на производство на монети от частни лица с позволение на краля, постепенно се замества от държавен монопол. Една от причините за това е финансовата криза на държавните съкровища, породена от многобройните колониални и династични войни. Това кара например английският крал Чарлз І-ви да постави под свой контрол монетния двор през 1640 г.

4. Четвърто, недостигът на пари в обръщение и неразвитостта на банковия сектор, водят до спорадично използване на различни стоки в качеството на законно платежно средство, особено в някои райони на Новия свят, бедни на злато и сребро.  В частност, във Вирджиния в качеството на пари е използван тютюнът, а в Масачузетс т. нар. вампум[10].

През 17 - ти век се за пръв път ясно се откроява връзката между публичните финанси и политическата система. 

Конфликтът се поражда от това, че колониалната и икономическата експанзия налага засилване на военно-икономическите функции на държавата. При това обаче, не са разграничени икономическите интереси на монарха от колективния интерес на нацията. Английската буржоазна революция и гражданската война (1642 - 1651 г.) започват по повод правото на краля да налага данъци без съгласието на парламента. Освен че парламентът налага своите права, конфликтът индиректно укрепва позициите на зараждащия се финансов капитал, тъй като засилва стремежа към влагане на парите и скъпоценностите в търговските банки с оглед избягване произвола на краля. Независимо от прехвърлянето на правата за въвеждане на данъци от краля върху законодателната власт, в Англия, както и в другите големи европейски държави, проблемът с финансирането на държавните разходи е далеч от своето решаване. Налагането на данъци, както и днес, е непопулярно и сравнително бавно средство за покриване на текущите нужди на държавата. Монарсите често се опитват да решават тези проблеми чрез вземане на пари назаем, като при финансови затруднения не се спират пред конфискации, в т. ч. на имуществото на самите кредитори. Естествено, в подобна ситуация, е невъзможно устойчиво развитие на публичните финанси. Стабилните държавни финанси, от своя страна, гарантират успешна военно-колониална експанзия. Не е случаен фактът, че точно страните, намирали най-удачното решение на проблема с държавните дългове и фискалните приходи, се оказват в центъра на формиращата се световна финансова система.

Факторите за изграждане на стабилна фискална система са три:

1. Първо, прехвърляне на правото за налагане на данъци върху изборен орган (парламент), което автоматично гарантира поносимост на данъчното бреме.

2. Второ, стриктно законово регламентиране на емисията и погасяването на държавните заеми, което дава възможност за удължаване на сроковете и намаляване на лихвите.

3. Трето, създаване на централна банка, която облекчава управлението на държавния дълг и концентрира банкнотната емисия, респективно сеньоража.

По отношение на първия фактор първата страна, която се оказва в състояние да реши комплексно проблема с публичните финанси, е Великобритания. Решаващата крачка е победата на парламента над краля по въпроса за данъците.

По отношение на втория фактор е законовото регламентиране на емисията на държавни дългове. Подобно на данъчния проблем, регламентирането на управлението на държавния дълг е резултат от продължителна борба между монархичната власт, сраснала се с държавното съкровище (бюджета), и кредиторите. В частност, през 1672 г. английският крал Чарлз II нарежда забрана върху изплащането на държавния дълг като отговор на отказа на лондонските банкери да отпускат нови заеми на държавното съкровище. В резултата на това голяма част от кредиторите на държавата (краля) фалират. Въпросът е решен едва след т. нар. славна революция от 1688 г. и окончателното политическо утвърждаване на английската буржоазия (moneyed classes). Скоро след това (1693 г.) английският парламент приема т. нар. закон на Тонти, от името на италианския икономист Лоренцо Тонти, предложил реформа на публичните финанси на европейските държави. Този закон представлява схема за привличане на капитал за финансиране на държавния дълг на дългосрочна основа. 

По отношение на третия фактор - през следващата, 1694 г., Англия завършва изграждането на основите на своите публични финанси, чрез създаването на Английската централна банка (Bank of England) със специален акт на парламента. Макар че банката е акционерно дружество, на нея са прехвърлени функциите по привличане на заемни средства, управление на държавния дълг и други държавни плащания. Непосредствената причина за създаване на английската централна банка е финансирането на поредната война.

Подобна еволюция претърпява и Швеция, която дори изпреварва Великобритания, създавайки още през 1656 г. Шведската централна банка (Bank of Sweeden). В Швеция също, подобно на Англия, парламентът ограничава правото на краля да налага данъци. Швеция обаче затъва в безкрайни войни, вместо да се ориентира към разширяване на външната търговия и колониалните пазари, което силно ограничава икономическия потенциал, респективно военно-политическата тежест на страната.

Другите потенциални конкуренти на Великобритания - Франция и Холандия, не успяват формират или силно забавят изграждането на стабилни държавни финанси. Например, френската централна банка е създадена едва през 1800 г. от Наполеон Бонапарт, при това с крайно ограничени функции. Това прави Франция, както и Холандия и Испания, неспособни да мобилизират националния си капитал за финансиране на продължителни и успешни военни действия.

Седемнадесети век (1637 - 1643) поражда първата спекулативна финансова криза от съвременен тип. 

Това е т. нар. мания на лалетата (Tulip Mania) в Холандия, изразяваща се в рязко изкуствено покачване на цената на луковиците на лалетата, последвано от спад, далеч под началното ниво на цените.

В края на века (1682 г.) Уилям Пети, един от първите представители на английската класическа школа и основател на Кралското научно дружество, публикува изследване в областта на парите, което доказва, че развитието на банковото дело ще даде огромен тласък на британската икономика и световната търговия.

Финансовата история е свързана и с друг гигант на човешката мисъл - сър Исак Нютон. През периода 1699 - 1727 г. той е началник (Master) на монетния двор на Обединеното кралство. Нютон инициира процеса на заместване на сребърните със златни монети, с което поставя основите на бъдещия златен стандарт.

Осемнадесети век се характеризира с бурно развитие в областта на парите и кредита, както в теоретичен план, така и в областта на публичните и частните финанси.

През 1705 г. английският икономист Джон Лоу публикува своя основен труд в областта на парите и търговията. Според него металните пари са ненадеждни и трябва да бъдат заменени с банкноти, емитирани от държавна банка, която да упражнява също контрол върху паричното предлагане. Неговите идеи са отхвърлени в Англия и Шотландия, но са възприети във Франция. През 1716 Джон Лоу създава във Франция банка, емитираща банкноти за финансиране на нарастващия стопански оборот. През 1718 г. тя е трансформирана в Кралска банка (Banque Royale) и започва неконтролирана емисия. Паралелно е създадена т. нар. Мисисипска компания, която получава монопол при усвояването на френските колонии. Прекомерната парична емисия се съчетава с покачване котировките на акциите на Мисисипската компания, което в последна сметка завършва с финансов крах и инфлация. Франция остава без централна банка до 1800 - та г. Паралелно с мисисипската криза избухва и т. нар. криза на южните морета (South Sea Bubble), породена от необоснованите очаквания за огромни печалби поради премахването на испанския монопол върху търговията с Латинска Америка.

През средата на 18-ти век нараства икономическото напрежение между Великобритания и северноамериканските колонии. Една от причините е забраната за емисия на книжни пари в колониите, както и прекомерното данъчно облагане. Последвалата революция и гражданска война (1775 - 1783) са финансирани от американското правителство главно чрез парична емисия и водят до висока инфлация.

Френската революция също е съпроводена от финансова нестабилност, породена първо от краха на втората голяма държавна емисионна банка (Caisse d’ Escompte - 1776 - 1793 г.). По-късно, революционното правителство конфискува църковните земи и ги използва за гарантиране на емисията на т. нар. асигнации при 5% лихва. Последните обаче се обезценяват поради прекомерна емисия и се превръщат в обикновени книжни пари. Впоследствие (1796 г.) Наполеон въвежда пари, обратими в злато, което води до изтичане на жълтия метал от Англия към Франция. В отговор, Великобритания (1797 г.), която се намира във война с Франция, премахва обратимостта в злато на банкнотите на Английската централна банка. Последната е възстановена едва след 24 г.

Друга финансова иновация, породена от наполеоновите войни, е въвеждането, от Уилиям Пит, Министър председател на Великобритания, на прякото подоходно облагане. Здравите публични финанси позволяват на Великобритания не само да финансира успешно военните действия с империята на Наполеон, но и да заделя значителни суми за подпомагане на своите съюзници.

Финансовата нестабилност през 18-ти век и Наполеоновите войни, водят до два важни извода - първо, необходимост от реални гаранции на паричната (банкнотна), емисия която в противен случай води до хиперинфлация, и второ, необходимост от контрол върху самата банкова система, с оглед избягване на прекомерния риск. Наполеоновите войни показват също, че златото се утвърждава като основна международна валута[11]. По същество краят на наполеоновите войни поставя началото на класическия златен стандарт.

Г. Утвърждаване и отмиране на златния стандарт (19 в.)
През 1821 г. Бенк оф Ингланд възстановява обратимостта на своите банкноти срещу злато. През 1844 г. е приет нов закон за Английската централна банка, който обвързва банкнотната емисия със златния резерв. Банката е задължена също да поддържа отчетността за банкнотната емисия отделно от кредитните операции.

По тази причина Английската централна банка и до днес публикува два баланса - на управление емисионно (Issue Department) и на банковото управление (Banking Department). Същият механизъм е въведен и в България през 1997 г., с приемането на новия закон за БНБ и въвеждането на принципите на паричния съвет (Currency Board Rule). Тази връзка не е случайна, тъй като валутният борд е механизъм, наподобяващ златния стандарт.

Постепенно златото се утвърждава като основа на националните парично-кредитни системи и формиращата се световна валутно-финансова система. В частност, през 1833 г. Великобритания обявява банкнотите на английската централна банка за законно платежно средство (legal tender). Целта е да се избегне излишното теглене на злато от централната банка в случай на криза.

Деветнадесети век се характеризира с борба между две тенденции, изразени в теориите на т. нар. валутна школа (currency shcool) и банкова шкoла (banking school).

Според валутната школа, единствено златото и обратимите банкноти на централната банка са истински пари, докато според банковата школа банкнотите на централната банка са само една от множеството форми на парите. 

Идеите на банковата школа са в основата на движението за свободно банкиране (free banking) в САЩ, което доминира по същество до създаването на Федералната резервна система през 1913 г. Обратното, развитието на Английската и Европейските банкови системи е силно повлияно от валутната школа.

През 19-век в САЩ преобладава частното банкиране, основано върху емисията на банкноти от нарастващ брой частни банки. Честите финансови кризи водят до периодично прекъсване на свободната обмяна на банкнотите в злато. Едва през 1862 г. Министерството на финансите на САЩ започва емисия на национална валута (legal tender), която първоначално не е обратима в злато. През 1866 г. банкнотите емитирани от банките на отделните щати са стандартизирани, увеличен е данъкът върху банкнотната емисия. През 1873 г. среброто престава да бъде паричен стандарт в САЩ и Америка фактически приема златния стандарт.

В Европа, Япония и европейските колонии, развитието на финансовите системи се базира на биметализма (едновременното използване на златото и среброто) и златния стандарт, както и на създаването на национални банки и конвертируеми в злато валути.

Създадената от Фридрих Велики през 1765 г. Кралска разчетна и кредитна банка е трансформирана през 1846 г. в Пруска банка, а през 1875 г. в Райхсбанк, централната банка на обединена Германия. Германия приема златният стандарт обаче още през 1871 г., до голяма степен благодарение на огромните контрибуции, платени в злато от победената Франция.

В Русия, още от времето на Екатерина Велика (1768 г.), съществуват две държавни банки, създадени с цел привличане на капитали за финансиране на войните с Отоманската империя, но едва през 1860 г. е създадена централна държавна емисионна банка - Руската държавна банка.

В Япония, началото на модернизацията започва с т. нар. революция Мейджи (1868 г.). През 1871 г. със закон е въведена японската национална валута (йената), а през 1872 г. е приет закон за банките. През 1882 г. е създадена Японската централна банка (Bank of Japan).

В колониалните империи на Великобритания и Франция са създадени множество местни централни банки, функциониращи върху принципите на паричните съвети и обвързващи емисията на колониални парични знаци с резервите във валутата на метрополията.

Създаването на Българската народна банка също е част от изграждането на световната златно-валутна система отдолу нагоре, т.е. чрез формирането на национални централни банки и емисията на национални обратими валути. БНБ е учредена през януари 1879 г., с указ на княз Дондуков-Корсаков. През 1880 г. е приет закона за българския лев като законно платежно средство в Княжество България. Впоследствие, със закона от 1885 г., е утвърден статута на БНБ като публична институция, изпълняваща всички функции на централна банка и гарантираща обратимостта на банкнотите на БНБ срещу злато.

Така създадената световна валутно-финансова система се базира на национални валути, обвързани със златото. Обменните съотношения между тези валути са стабилни и отразяват съотношенията на техните златни съдържания. Практическите разплащания в областта на международната търговия и движението на капитали обаче сравнително рядко се извършват чрез директен обмен на златни монети или кюлчета. Курсът, при който се разменят банкнотите или други книжни платежни инструменти (чекове, менителници) се колебае около златното съотношение в рамките на т. нар. златни точки, които зависят от стойността на транспортирането на златото между отделните страни. В частност, ако банкнотният курс на дадена валута се понижи, това означава, че при вноса става изгодно да се плаща директно в злато от момента, в който разликата между съотношението на златните съдържания на двете валути и банкнотния курс, от една страна, започне да надвишава стойността на превоза на злато от съответната страна до страната от която се внасят желаните стоки или се извършват други плащания, от друга. При поскъпване на банкнотния курс става изгоден обратния процес.

По такъв начин, златният стандарт гарантира две неща. 
1. Първо, относително стабилна и единна система[12] от валутни курсове, колебаещи се в рамките на златните точки. 
2. Обвързване на търговския баланс, движението на капитали и движението на злато между страните в единна, самобалансираща се система.

Тази система гарантира като цяло глобална стабилност и устойчив икономически растеж както в Европа, така и в останалия свят. Формират се международни кредитни и финансови пазари с център в Лондон. Лондон се превръща и център на световната търговия със злато, позиция, която се запазва и до днес.

Стабилността, породена от златния стандарт, за пръв път прави  възможен системен и значителен износ на капитали, особено от Великобритания към САЩ и Британските колонии, а също от Франция към френската колониална империя и Русия и от Германия към Балканите. Формират се мощни транснационални компании и банки. Така формираната световна валутно-финансова система обаче се сблъсква и със сериозни ограничения. Първо, международните финанси се базират на националните валути и съответните колониални империи, привързани към икономиките на метрополиите. Националният капитал на британската, френската и другите колониални империи, се ползва с привилегии и е ограден с митнически и други преференции. Германия, САЩ и Япония, които се появяват като важни икономически сили по-късно, в сравнение с Великобритания, Франция и Русия, се оказват откъснати от източниците на суровини и пазарите за реализация на готова продукция.

Самият златен стандарт обвързва нарастването на паричното обръщение и финансовия капитал с натрупването на златни резерви, което е сериозно ограничение, особено за страните, които не разполагат със собствени залежи на злато, като Германия и Япония. Последните могат да увеличат своите златни резерви единствено чрез разширяване на износа и поддържането на активен търговски баланс.

Следователно, логиката на формиране на световната икономика и международната валутно-финансова система отдолу нагоре, чрез разширяване на икономическия контрол на развитите капиталистически държави върху слаборазвитата колониална „периферия”, неизбежно се сблъсква с ограничеността на териториалните ресурси и поражда конфликт между новите и агресивни икономически сили и старите колониални империи. Основното противоречие е между Германия, от една страна и нейните съюзници и т. нар. Съглашение или Антантата, в която влизат първоначално Франция и Русия, а по-късно и Великобритания и САЩ, от друга. Именно този конфликт поражда Първата (1914-1918 г.) и Втората (1939-1945 г.) световна война. Тъй като Германия е относително слаба във финансово отношение, немският империализъм залага върху реалната икономика.

Израз на тази стратегия е планът Шлифен, приложен от Германия през 1914 г. Това е военно-икономически план, предвиждащ използване на германското превъзходство в областта на планирането, транспортирането на войските и управлението на военната мощ. След първоначалния неуспех на този план, Германия преминава към изграждане на т. нар. военно планово стопанство, т. е. по същество тя се опитва да постави под държавен контрол цялата икономика, като чисто финансовите аспекти отиват на втори план. Това води до разстройство на стопанството, инфлация и в последна сметка да загуба на Германия в Първата световна война. Планът Шлифен и практиката на военното планово стопанство, не са просто военни стратегии. Зад тях се крие идеята за непосредствено управление на реалната икономика при свеждане до минимум на обратното въздействие на финансовата система. Самата финансова система е от контролен тип, т. е. базираща се на банките и централната банка, като управляващ орган на финансовата система, при подчинена роля на фондовата борса.

При парично-финансовите икономики, движението на реалните и финансово-паричните потоци е синхронизирано, като финансовата система позволява управление и разпределение на стопанския риск. Физическото планиране се оказват уязвимо именно поради невъзможността да се отчете по социално приемлив начин появата на непредвидени обстоятелства.

Обратното, финансовата мощ на Великобритания, Франция и САЩ, позволява по-гъвкаво и стратегически по-ефективно използване на ресурсите. В САЩ и Великобритания, се запазва и развива ролята на фондовите борси като важен източник за финансиране и саморегулиране на икономиката.

Независимо от краха на Германия, идеята за централизираното планиране, в съчетание с радикалните комунистически идеи за трансформация на капиталистическото общество, води до появата на командни (централизирано планирани) икономики и разпадане на световната пазарно-финансова система като единно цяло. С победата на т. нар. социалистическа революция в Русия (1917 г.) и с формирането впоследствие на т. нар. социалистически лагер, в който постепенно са включени Монголия, редица източноевропейски (вкл. България) и прибалтийските държави, Китайската народна република, Виетнам, Куба и други страни, се задълбочава разделението на световната икономика. За продължителен период (1917 - 1989 г.) значителна част от човечеството е изведена извън световната финансова система и се развива в рамките на командно-натуралното стопанство.

Първата световна война нанася сериозен удар и върху златния стандарт и световната финансова система. През 1914 г. Великобритания и другите страни, участващи във военните действия, прекъсват обратимостта на своите валути в злато. Военните действия са финансирани както с високо и прогресивно данъчно облагане (Великобритания), така и чрез вътрешни и външни заеми. Основен заемодател на Франция и Англия се оказват САЩ.

Независимо от победата през 1918 г., Антантата се оказва неспособна да формулира икономическите условия за траен мир. Франция настоява за огромни репарации, а Съветска Русия отказва да изплаща военните дългове на царското правителство.

Джон Мейнард Кейнс в своя труд “Икономическите последствия от мира” (The Economic Сonsequences of the Peace), доказва, че налагането на контрибуции е вредно за самите държави-победителки и настоява за отказ то военните дългове. Тази позиция е подкрепена от Уинстън Чърчил. Анулирането на дълговете обаче не е в интерес на САЩ, които налагат своите условия. Тази недалновидност има тежки последици за Европа.

Върху Германия и другите държави от т.нар. централни сили, вкл. България, са наложени тежки контрибуции, а Франция и Великобритания потвърждават своите финансови ангажименти към САЩ. В последна сметка, цялата схема от взаимни задължения зависи от способността на Германия да изплаща своите репарации, като последното, от своя страна, зависи до голяма степен от финансирането, предоставяно от САЩ на Германия. По такъв начин, още след първата световна война, САЩ, се оказват в центъра на световната валутно-финансова система.

За да облекчи функционирането на международни платежен механизъм, както и за да насърчи следвоенното преструктуриране на американската икономика, Федералната резервна система възприема политика на ниски лихвени проценти. 

Тази политика помага и на Великобритания, която се оказва в състояние да финансира нарастването на златния резерв на Бенк оф Ингланд и да възстанови в ограничена форма[13] златния стандарт през 1925 г. След кратка хиперинфлация и Германия (1924) се връща към златния стандарт. Франция обаче възстановява златния стандарт едва през 1928 г. 
Възстановяването на златния стандарт се оказва краткотрайно. Кризата започва с краха на Ню-Йоркската борса от 24 октомври 1929 г. ФРС влошава положението, като възприема рестриктивна парична политика. В САЩ фалират множество банки и компании, нараства безработицата. Кризата се прехвърля и в Европа.       

Вследствие краха на Ню Йоркската фондова борса през 1929 г. следва масов фалит на банки 

Тежката световна икономическа криза изисква нов подход към решаването на икономическите проблеми. Той е разработен и предложен от Джон Мейнард Кейнс. Неговата идея се свежда до необходимостта държавата да подпомогне икономическото възстановяване чрез допълнителни разходи и увеличаване на държавния дълг. Тази политика, освен всичко друго, предполага отказ или смекчаване на изискванията на златния стандарт, както и регулиране на международните разплащания и валутните курсове.

През 1930 г. е създадена Банката за международни разплащания в Базел, на която България е съучредител. Основната задача на банката е подпомагане изплащането на репарациите и реконструкцията на икономиките на участващите страни. Впоследствие тези функции на БМР отпадат, но банката се превръща във важен форум за координиране на политики на централните банки в областта на банковия надзор.

През 1931 г. Великобритания се отказва от златния стандарт. През 1934 г. САЩ увеличават официалната цена на златото, т. е. намаляват златното съдържание на долара, от 20 до 35 долара за тройна унция. През 1936 г. и Франция се отказва от златния стандарт, паради влошената конкурентноспособност на износа.

В областта на международните икономически отношения се засилва протекционизмът и ограничавенето на движението на капитали. Инициативата идва от Великобритания, която организира т. нар. Отавска конференция, създаваща привилегировани условия за търговия за страните от Британската общност и зоната на стерлинга.

В Европа в областта на международната търговия масово се прилагат клиринговите разплащания. Клирингът представлява форма на двустранно балансиране на търговския обмен чрез специални сметки, отчитащи вноса и  износа, водени като правило от централните банки на двете участващи в клиринговото споразумение държави. Това позволява да се заплаща реално само салдото на стокообмена. Крайното покриване на салдата се извършва в злато или конвертируема валута.
Протекционизмът, двустранното балансиране на стокообмен и държавното регулиране на икономиките, в съчетание с възникването на икономики от чисто команден тип (СССР, а в последствие донякъде и нацистка Германия), силно свиват обхвата на пазарните и парично-кредитните отношения.

Хаосът в международната търговия и финанси предизвиква сключването през 1936 г. на тристранно споразумение между САЩ, Великобритания и Франция за стабилизиране колебанията на валутните курсове. Това е и първият сериозен опит за изграждане на нов тип валутно-финансова система. Този опит се проваля поради започването на Втората световна война. Финансирането на разходите, свързани с най-разрушителната война в историята на човечеството, се извършва сравнително лесно, поради масовата емисия на държавни дългове и механизмът заем-наем, разработен от САЩ за подпомагане участниците в антихитлеристката коалиция.

В рамките на оста Рим-Берлин-Токио, международното финансиране се извършва основно по линията на натрупване на непогасени салда по двустранните клиринги, като движението на средства е преимуществено от съюзниците към Германия. България за пореден път е един от главните губещи, с огромен актив по клиринга между БНБ и Райхсбанк. Положителното салдо обаче преминава в полза на страните-победителки, в съответствие със следвоенния Парижки мирен договор. Трагедията на Втората световна война показва, че без изграждането на стабилна, базирана върху ясни принципи, валутно-финансова система, е невъзможно формирането и на устойчива световна политическа система.

Д. Институционализация и глобализация на международната финансова система (XIX - XX в.) - изграждането на т. нар. Бретън - Уудска валутна система (1944 г.) изиграва ролята на повратен момент, формирайки за пръв път международния финансов ред отгоре-надолу. 

Основните идеи на Бретон - Уудското споразумение 

Свързани са с последователнотоприлагане на принципите на свободната пазарна икономика. Освен това, Бретън-Уудската валутна система е едновременно последната фаза от отмирането на златния стандарт и първата крачка към изграждането на световна валутна система, базираща се изключително върху институции, координация на политики и прилагането на парична и фискална политика, като единствени номинални котви (nominal anchor) на парично-финансовата система.

Споразумението, подписано в Бретън - Уудс, Ню Хемпшир, САЩ, предвижда въвеждането на обратими валути, стабилни валутни курсове, свободно движение на капитали и свободна международна търговия. За реализирането на тези цели за пръв път се предвижда създаването на специализирани международни институции, разполагащи с определени права за провеждане на договорените политики. Това са Международният валутен фонд (МВФ), Международната банка за възстановяване и развитие (МБВР или Световната банка) и Общото споразумение за митата и търговията (т. нар. ГАТТ, по-късно Световна търговска организация или СТО).

Ролята на МВФ, освен мониторинга и контрола върху спазването на международните договорености, включва функцията на международен кредитор от последна инстанция. При затруднение с платежните баланси, съответните страни-членки могат да се обърнат с искане за заем към МВФ. Финансирането обаче предполага провеждането на определена политика, насочена към елиминиране на дефицитите по текущата сметка, т. нар. принцип на условността.

Бретън-Уудската система предполага връзка със златото. Единствената валута обаче, която е официално обратима в злато по фиксиран курс, е американският долар. Обратимостта е в сила единствено за операциите между централните банки на страните-членки. По такъв начин, макар и индиректно, обемът на международните ликвидни средства и обвързан със златните резерви на САЩ, като златото гарантира, до някаква степен, стабилността на международните и вътрешните ценови равнища. 

За разлика от Първата световна война, САЩ предлагат на победените и пострадали от войната държави не контрибуции, а икономическа помощ. Това е т.нар. план Маршал. За разпределение на средствата е създадена т. нар. Европейска организация за икономическо сътрудничество (1948 г.), а по-късно и Европейския платежен съюз (1950-1958 г.). Последният е нещо като многостранен клиринг, който е разпуснат след въвеждането на обратимост на националните валути на участващите страни.

Бързото икономическо възстановяване на Европа прави възможно и неизбежно по-тясното икономическо сътрудничество. 

Началото е поставено с подписването на Римския договор и създаването на Европейската икономическа общност. 
Първоначално фокусът на сътрудничеството е либерализацията на търговията, изграждането на митнически съюз, свободното движение на стоки, услуги, капитали и работна сила, като постепенно се преминава към координация на икономическите политики, формирането на единни политики и валутно-икономически съюз.

Периодът на петдесетте и шестдесетте години на 20 - ти век се характеризира с бързото икономическо развитие на Германия и Япония (т. нар. икономическо чудо) и разпадането на колониалните империи. Франция и Великобритания се стараят да компенсират това, изграждайки зони на валутно влияние, т. нар. зони на франка и стерлинга.

Ускореното икономическо развитие изисква увеличаване на международната ликвидност. Тъй като в центъра на системата е американският долар, търсенето на долари е изключително високо.

Това поражда две тенденции.

1. Първо, формира се т. нар. евродоларов пазар, т.е. междубанков депозитен и кредитен пазар на средства в долари извън САЩ, използван за финансиране на международни търговски операции.

2. Второ, САЩ регистрират хронични бюджетни и търговски дефицити. Дефицитите са резултат, от една страна, от огромните военни разходи и войните в Корея и Виетнам, и от друга - следствие от необходимостта да се отговори на международното търсене на ликвидни средства.

За да се реши проблема с международната ликвидност МВФ създава през 1969 г. т. нар. специални права за тираж (СПТ - Special Drawing Rights - SDR). Това е специална валута на МВФ в която се изразяват всички операции на фонда.

Дефицитите на САЩ водят до постепенно натрупване на доларови активи в централните банки на Франция, Великобритания, Германия Япония. Става изгодно тези активи да се обменят срещу злато по официалния курс, след което златото да се продава на свободния пазар в Лондон по по-високата цена на свободния пазар. Опитът чрез създадения през 60-те години т. нар. „златен пул” на централните банки цената на златото на свободния пазар да бъде държана под официалната, се провалят.

През 1971 г. президентът на САЩ Ричард Никсън обявява прекъсването на обратимостта на американския долар в злато, а с това и края на епохата на златния стандарт. Непосредственият резултат от краха на златния стандарт е разпадането на системата на фиксираните валутни курсове. Появяват се множество валутни режими- свободно плаване, регулирано или „мръсно” плаване, плаващи паритети, фиксирани курсове, парични съвети. Вторичният ефект е ускоряването на инфлационните процеси, особено след първия „нефтен шок” (рязкото повишаване на цената на петрола от ОПЕК) от 1973 г. Петролният шок създаде проблема с рециклирането на нефтодоларите, т. е. трансформирането на свободните доходи на страните-износителки на петрол в банкови заеми и други финансови инструменти. Рециклирането даде допълнителен тласък за разширяване на евровалутните пазари.

Валутната нестабилност катализира идеите за изграждане на регионални зони на валутна стабилност и въвеждане на колективни валути. През 1973 г. бе създаден Европейският фонд за валутно сътрудничество, обединяващ 20% от валутните резерви на участващите страни, с цел стабилизиране на валутните курсове. През 1979 г. бе въведена Европейската валутна система, която предвиждаше ограничаване на колебанията на валутните курсове на националните валути на страните от ЕИО в рамките на 2.25% нагоре и надолу от специално изчисления централен валутен курс.

Паралелно с монетарната интеграция в Европа, се проявиха кризисни явления във финансите на развиващите се страни. Ускорената индустриализация и повишаването на цените на петрола, доведоха до стремително нарастване на външните дългове на развиващите се страни и тежестта на тяхното обслужване. В допълнение, интензивната инфлация през 70 - те и 80 - те години на миналия век и породените от нея високи номинални лихви, доведоха до положение, при което редица развиващи се страни не бяха в състояние да обслужват своите външни дългове. Тези дългове, от своя страна, засегнаха предимно транснационалните банки, тъй като финансирането на държавите от „третия” се извършваше главно под формата на консорциални банкови заеми, отпускани на съответните правителства.

Първият сигнал за настъпването на международната финансова криза беше обявяването през 1982 г. на мораториум върху погасяването на главницата на външния дълг от правителството на Мексико. В последствие редица други развиващи се страни, като Аржентина, Бразилия, Венецуела, Уругвай и др., преминаха през финансови затруднения, свързани с външната задлъжнялост.

За да се избегне краха на световната финансова система, МВФ активно се включи в процеса на преструктуриране на външния дълг на развиващите се страни. Бяха приложени последователно два плана на двама американски министри на финансите Джеймс Бейкър (1985 г.) и Николас Брейди (1989 г.). Бяха приложени различни механизми - продажба на задълженията на развиващите се страни на вторичните пазари, замяна на дълг срещу собственост, преструктуриране на дълговете. Повечето операции по регулиране на задлъжнялостта на държавите от „третия свят” се извършваха координирано с МВФ. Това означава, че на практика частните банки-кредиторки, организирани в т. нар. Лондонски клуб и държавите-кредиторки от Парижкия клуб, сключват договорености за преструктуриране на външните задължения, само при наличие на стабилизационно споразумение между съответната страна и МВФ.

Преструктурирането на външните дългове се извършваше не чрез заменяне на едни заеми с други, а главно посредством преминаване от банково кредитиране към емисия на облигации с по-дълги срокове на погасяване. Това постави началото но процеса на т. нар. секюритизация, т. е. на финансиране на международната задлъжнялост предимно с емисия на дългови инструменти, котирани на вторичните междубанкови пазари или на международните фондови борси.

България също премина през кризисна фаза на управлението на своя външен дълг. Срива на външноикономическите връзки, породен от разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ и на т.нар. многостранна система за разплащане в преводни рубли[14] чрез Международната банка за икономическо сътрудничество в Москва, направи невъзможно по-нататъшното обслужване на дълга в свободно-конвертируема валута. През 1990 г. България обяви мораториум върху обслужването на своя външен дълг.
В последствие, нашата страна води продължителни и трудни преговори с Лондонския и Парижкия клуб. През 1994 г. беше подписано споразумение с Лондонския клуб, което предвиждаше заместването на краткосрочния дълг към банките-кредиторки на България с дългосрочни брейди облигации. Това споразумение, заедно със стабилизационните споразумения с МВФ и кредитирането на МБВР, ЕБВР и ЕС, позволи финансовото възстановяване на България. В последствие България допълнително преструктурира своя външен дълг.

Планът Брейди съвпадна с друг знаменателен период - разпадането на комунистическия блок. Освен че много от бившите комунистически страни се възползваха от този план за облекчаване плащанията по външните си дългове, всички без изключение започнаха провеждането на пазарноориентирани реформи и станаха членки на МВФ и МБВР. Беше създадена и Европейската банка за възстановяване и развитие в Лондон, с основна задача да насърчи развитието на частния сектор в Източна Европа. Тази банка обаче не можа да изиграе ролята на втори план Маршал за Източна Европа. Развитието тръгна по друг път- присъединяване на държавите от Централна и Източна Европа към ЕС.

Страните с развита пазарна икономика също преминаха през период на инитензивни структурни промени. Процесът започна с премахването на валутния контрол във Великобритания през 1979 г. и особено с т. нар. голям взрив (Big Bang), т. е. либерализирането на Лондонската фондова борса. Впоследствие процесът на финансова либерализация засегна САЩ, Европа и Япония.

Финасовата либерализация интензфицира движението на капитали и насърчи финансовите иновации. Електронизирането  и автоматизираното управление на разплащанията и финансовите портфейли, промениха поведението на основните играчи на международните финансови пазари.

Либерализацията засили също така взаимозависимостта на националните парични, кредитни и финансови пазари, като намали значението на евровалутния пазар, който възникна именно с оглед заобикалянето на валутния контрол и другите финансови ограничения. Нарастването на значението на финансовите пазари и огромната ликвидност на капитала, породена от информационните технологии, бяха в основата на две финасови кризи- през 1987 г. с център Уол Стрийт и през 1997 г., с център Югоизточна Азия.

В края на 90 - те години до атентатите в Ню-Йорк през 2001 – ва г., световната икономика преживя навлизането в т. нар.  нова икономика (new economy). Процесът беше задвижен от динамичното развитие на американската икономика и беше свързан с изпреварващото развитие на компаниите в областта на телекомуникациите и информационните технологии. Бързо нарастваха високотехнологичните индекси на всички водещи фондови борси. Капиталът се насочваше интензивно към САЩ и другите центрове на икономически растеж. За пръв път новите интернет технологии направиха възможно директното участие на отделните домакинства в международното движение на капитали.

Последвалият глобален борсов спад доведе до значителни загуби на инвеститорите в глобален план, но процесът на растеж, движен от новите технологии и глобализиращите се финансови пазари, продължава. Този процес не изключва, а предполага регулиране, пример за което е паричната политика, провеждана от ФРС.

Наред с глобализацията, друг водещ процес е финансовата регионализация.

Причината за регионализацията е необходимостта от оптимизация и синхронизация на икономическото развитие и финансовите пазари на страните, с особено тясно взаимнообвързани икономики. Тенденцията е особено подчертана в Европа.

Последната фаза на валутно-икономическо интегриране на Европа започва с доклада на Жак Делор, бивш председател на Европейската комисия, висш изпълнителен орган на ЕС. Докладът предложи план от три етапа за постепенно въвеждане на единна европейска валута - еврото и създаването на Европейска централна банка и европейска система на централните банки.

През 1992 г. е сключен т.нар. Маастрихтски договор, фиксиращ критериите за участие в бъдещата еврозона. Тези критерии, включват показатели на фискалната и монетарната политика, гарантиращи устойчиви държавни финанси и ниска инфлация. През 1999 г. беше въведено еврото като колективна валута на 11 европейски страни-членки на ЕС, а през 2002 г. новите банкноти физически заместиха националните валути в обръщение.

Въвеждането на еврото не е единственият пример за финансова регионализация. Тясно координиране и синхронизиране на финансовите политики и финансовите пазари се очертава в Северна Америка между САЩ, Канада и Мексико.

В бъдеще е много вероятно формирането на няколко основни валутни зони, т. е. зони, в които се използват главно определени базови валути, като валутите на другите гравитиращи към зоната държави са прикрепени към основната валута, подобно на българския паричен съвет, прикрепен към еврото. Това най-вероятно ще бъдат зоните на еврото, долара, евентуално йената или друга валута на водеща в икономическо отношение държава от Югоизточна Азия. Възможни са и други регионални валутни зони.

Съществува и алтернативна концепция за възможно развитие на световната валутна система. Тя се базира на върху възраждане на идеите за свободно банкиране и частна парична емисия (banking school). При този вариант, националните и регионалните валути могат да бъдат заместени с пари емитирани от частни транснационални банки. Така система обаче, като паказва опитът от 19 - век, трудно се поддава на регулиране и ще бъде свързана със значителни рискове.

Сериозен проблем пред развитието на глобалната финансова система, е наличието на сериозни диспропорции и дефицити. 

От една страна, това са дълговете на най-бедните държави, а от друга- високият и хроничен дефицит по текущата сметка и огромният държавен дълг на най-мощната в икономическо и военно-политическо отношение държава - САЩ. 

Вътрешните причини за формирането на американския държавен дълг, дълг който в значителна степен се финансира отвън от държави като Китай, Япония и Германия, са свързани с ниската норма на спестяване и запазващите се значителни бюджетни дефицити.

Външните причини са свързани с факта, че САЩ са един от двигателите на световната икономика, а доларът - едно от основните платежни средства. За много страни е изгодно да поддържат активен търговски баланс със САЩ, тъй като това им гарантира пазари и получаването на необходимите ликвидни средства. Независимо от това, нарастването на външната задлъжнялост на САЩ не може да продължава безкрайно.

Мерки за реформиране на международните финансови пазари след международната финансово - икономическа криза (2008 - 2013 г.) по инициатива на G - 20 

1. Създава се Борд за финансова стабилност – в него участват представители на G-20, Европейската комисия и Испания. Този глобален надзорник ще работи съвмество с МВФ за ранно идентифициране на опасностите пред световната финансова система и да предлага мерки за нейната защита. Под по-силен финансов надзор попадат всички институти, опериращи на финансовите пазари, включително хедж – фондовете и рейтинговите агенции.

2.Страните от G-20 осигуряват $1 100 млрд.за финансова помощ на развиващите се страни и нововъзникващи пазари. В тази сума са допълнителните $ 500 млрд., с които се утроява капиталът на МВФ. Това е ресурс за нови кредитни споразумения. Световната банка и регионалните банки за развитие (Азиатска, Африканска) получават $100 млрд. за кредитиране на развиващите се страни.

3. Радикална реформа на МВФ – главен акцент е разширяването на правата на глас на три бързоразвиващи се страни – Китай, Русия и Бразилия.

4. Споразумение за недопускане на протекционализъм – главно за невъвеждане на защитни мита

[1] Тук се абстрахираме от това, че формирането и еволюцията на Бретън-Уудската валутна система е резултата на преговори, при които интересите на икономически по-силните страни преобладават. Водещият момент е въвеждането на единни правила, задължителни за всички и обвързването на вътрешните валутни режими с изискванията на МВФ.

[2] Според Демостен, нормалният лихвен процент в Гърция е 10% годишно, като при рисковани търговски операции процентът достига 20-30 на сто.

[3] Първият известен договор за финансиране и обмен на чуждестранна валута е от 1156 г. и представлява споразумение за даване на заем на 115 генуезки дуката които да бъдат заплатени в Константинопол на представителя на банката-кредиторка с еквивалентната сума от 460 византа, един месец след пристигането на длъжника в града. В случая имаме не просто замяна на една валута с друга, но и предоставяне на заем, изразен в една парична единица и погасяване в друга.

[4] В частност, през 1290 г. еврейските лихвари са експулсирани от Англия по обвинение в лихварство и фалшификация на парите.

[5]През 1403 г. адвокатът-теолог  Лоренцо ди Антонио Ридолфи спечалва съдебен проес, с който узаконява плащането на лихви по заеми на правителството на Флоренция. Този прецедент постепенно легализира плащането на лихви.

[6] Един от първите, които се опитват да обяснят нарастването на цените е Николай Коперник, който, в своя труд, посветен на обезценяването на парите от 1526 г., твърди, че количеството пари в обръщение, а не златното съдържание на монетите, определя ценовото равнище.

[7] Една от причините за увеличаване на цените е и нарастването на производсвото на монети, вследствие новата технология на пресоване, създадена от Леонардо да Винчи 1452-1519 г. и използваща силата на водата.

[8] Първата английска акционерна компания е създадена през 1553 г., т.. нар. Руска компания, с цел изследване възможностите за използване на северен морски път към Азия.

[9] Първият известен чек е от 1659 г. и представлява нареждане до лондонския сараф Морис&Клейтон да заплати на някой си г-н Делбо 400 паунда.

[10] Вампумът са мидени черупки, изпозвани като разменно средство от индианците преди идването на колонизатирите.

[11] Така например, през 1815 г. Английското правителство нарежда на банкера Натан Майер Ротшилд (който междувременно е прехвърлил голяма част от банковия си бизнес във Великобритания), да закупи на свободния пазар злато, с което да бъде финансирана експедиционната армия на Уелингтън. Такова финансиране на разходите извън Великобритания естествено не би могло да стане с необратимите по това време банкноти на Английската централна банка

[12] Системата е единна, тъй като почива върху една и съща основа- златото. На практика, това означава, че фиксирането на златното съдържание на една валута определя фисирани курсове (в рамките на златните точки) към всички златни валути едновременно. Това правило не важи при книжно-паричното обръщение- например, фиксирането на курса на лева към еврото не означава фиксиране към другите валути, т.е. левът плава съвместно с еврото на международните валутни пазари.

[13] Английската централна банка обменя банкноти само срещу кюлчета и обратно, но не и златни монети.

[14] Многостранната система за разплащане в преводни рубли представлява по същество многостранно клирингово споразумение на страните от бившия СИВ. Разчетната валута- т.нар. преводна рубла беше по същество изкуствена, затворена необратима валута.